Повечето ключови развития по казуса се получиха не в парламента, а в съдилищата, коментира Тончо Краевски в анализ за Vesti.bg
Жанрът на съдебната драма е много популярен в англо-американския свят. Англоговорящите обожават да гледат филми и сериали, в които адвокати и съдии си блъскат главите над заплетени казуси, за да решават съдбата на обвинени в тежки престъпления. Причината за този афинитет трябва да търсим в особеното разбиране им разбиране за справедливостта като източник на законите – “особено”, защото до много скоро ние на континента сме мислили иначе, а именно за закона като източник на справедливост.
Затова и съдебните драми се фокусират върху морални дилеми, а не върху юридически въпроси; там гледаме вдъхновяващи многословни пледоарии, а не четем правни становища. Популярни са у нас в Европа най-добрите филми от този жанр, “12 разгневени мъже”, “Да убиеш присмехулник”, “Да наследиш вятъра”, както и сериалите “Али Макбийл”, “Практиката”, “Закон и ред” и прочее. Това е разбираемо, все пак филм основан на немското разбиране за правото би бил скучен до смърт.
Брекзит, с неговия силен емоционален заряд и морална проблемност, наподобява именно на съдебна драма. Това се дължи на обстоятелството, че референдумът вкара Британия в непознати води, където всяко политическо решение изглежда противоречиво, няма ясно определено добро и зло. Историята има всички ключови елементи на съдебната драма: (1) Брекзит, като противоречив казус, който разделя обществото. (2) Тереза Мей, в ролята на адвоката, който трябва да поеме защитата на обвиняем, в чиято невинност не е сигурен. (3) Обвинители, водени от остър предразсъдък към обвиняемия – както в “Да убиеш присмехулник” и “12 разгневени мъже”, противниците на Брекзит ненавиждат обвиняемия английски народ, водени от расистки мотив. Гласувалото за напускане мнозинство идва почти изцяло от провинцията, има по-ниско образование и социално положение, заподозряно е в злонамереност и недъг по рождение; то е “негърът на Брекзит драмата”. (4) Затова честа тема на диспут е грамотността и дори вменяемостта на обвиняемия (“Първичен страх”, “Да наследиш вятъра”), т.е. дали британците са взели адекватно и информирано решение. И (5) също така, поставя се въпроса за моралната съвест и трябва ли премиерът да оправдава действията със следването на “волята на народа” (както в “Доблестни мъже” и “Нюрнбергският процес” се поставя въпроса за следването на заповеди).
Неслучайно, повечето ключови развития по казуса Брекзит се получиха не в парламента, а в съдилищата. През 2017 Върховният съд беше запитан (против волята на Мей) и се произнесе, че активирането на член 50 може да стане само с акт на парламента. Скоро след това група шотландски депутати изпратиха допитване до Европейския съд в Люксембург, дали може Великобритания едностранно да оттегли известието по чл. 50. Преди два месеца се получи решението, за което тогава писах. Нерешимите противоречия на Брекзит тласкат политиците към това да търсят помощ от съда като неутрална инстанция, тогава когато чувстват че “неутралното” решение може да бъде в тяхна полза.
Сега часовникът на драмата неумолимо тиктака към деня на последното отсъждане, 29 март. И ако досега “оставащите” бяха онези, които търсеха помощта на съдиите, то в последните няколко седмици може да очакваме обрат в сюжета. Сега “брекзитърите” ще нахлуят в съдебната зала, за да спрат клаузата за ирландската граница и да форсират Брекзит без сделка.
Дотук бяхме с приликите с киното. Сега започват разликите, защото в истинския живот дребният шрифт и юридическите познания са по-важни от трогателните заключителни пледоарии. Нерешителността на политиците ги е оплела в сложна примка от правни механизми, които във всеки момент са готови да встъпят на тяхно място и да вземат съдбовните решения, почти от само себе си. Нека ги разгледаме:
Първото правно обстоятелство е, че до 29 март Великобритания трябва или да има сделка, или да получи отсрочка, или да оттегли чл. 50 – ако нищо от това не стане, твърдият Брекзит ще настъпи от само себе си (by automatic operation of law), т.е. при липса на мнозинство за друга опция, радикалната опция ще се случи по подразбиране.
Следователно, брекзитърите имат интерес да сложат прът в колелата на процеса да го докарат до безизходица и да удържат така до 29 март, за да получат “радикалния” Брекзит който желаят.
Второто правно обстоятелство е, че дори след като (хипотетично, защото и това е под въпрос) Великобритания стигне до споразумение със Съюза и го прокара през парламента, правителството ще трябва да гласува и т.нар. Withdrawal Agreement Implementation Bill, което представлява целият пакет от законодателни промени свързани с реализирането на споразумението – това са законите за изплащането на близо 40-те млрд. евро, за правата на европейските граждани, за юрисдикцията на европейския съд по време на “прехода” и т.н. Ако фракцията на брекзитърите саботира приемането на някой от тези закони в последния момент, Великобритания отново ще напусне без сделка.
Третото правно обстоятелство е, че допустимостта на клаузата за ирландската граница (която гласи, че Великобритания ще остане в митническия съюз, за да се избегне твърда граница между двете Ирландии и така докато не се уредят бъдещите взаимоотношения между Лондон и Брюксел) е много спорна. Онзи ден лорд Тримбъл, бившият първи министър на Северна Ирландия, носител на Нобелова награда за мир заради Споразумението от Разпети петък 1998, който е яростен противник на тезата, че Брекзит го нарушава, обяви че ще съди правителството.
Според много юристи е спорно дали такава клауза може да се съдържа в сделката за излизане от ЕС, тъй като нейното естество касае бъдещите взаимоотношения. Oще повече, лорд Тримбъл дори настоява, че клаузата за ирландската граница е в противоречие със самото Споразумение от Разпети петък.
В последните драматични дни преди 29 март, съдът може да се окаже затрупан с дела. Дали брекзитърите ще успеят да докажат тезата си по същество, няма значение. Важното е, че биха могли да парализират процеса достатъчно, за да си подсигурят автоматичен твърд Брекзит на 29-ти. Това би бил най-неочакваният финал на съдебната драма “Брекзит” – не с вдъхновяваща реч, а със стиснати зъби.